Цветан Килограмски – врачанският атентатор срещу Тодор Живков

Врачанският атентат срещу Тодор Живков – така наричат през 80-те години случая с Цветан Килограмски от Кнежа.
През 1980 г. няма вестници, които да съобщят какво се случва на площада във Враца на 1 юни. Цялата държава е вдигната на крак от службите, но толитарните медии не информират, че срещу Тодор Живков е извършено нападение. Случаят е покрит с мълчание, в резултат на което плъзват невероятни слухове.

На 1 юни Тодор Живков пристига във Враца за Ботевите тържества на площада. Наоколо има милиция, цивилна охрана, тротоарите са заградени с въжета. Живков излиза от колата, в този момент някакъв едър млад мъж изскача от тълпата, затичва се бързо към него, посяга, успява да го хване за ръката. Живков залитва, уплашва се. Охраната скача, настъпва суматоха, Живков пада на колене и на ръце. Всичко става за секунди. Нападателят е затиснат от няколко души от охраната от УБО (т. нар. “Управление за безопасност и охрана – 5-то управление на ДС, чийто наследник е Националната служби за охрана). Нападателят бързо е отведен и натикан в една кола.

Случката става пред очите на няколко десетки души, които са били в близост на площада. Дори онези, които са надалеч, виждат суматохата и отвеждането на нападателя. Вестниците мълчат, но мълвата тръгва. Тодор Живков е нападнат! Най-после някой се осмелил… Скочил му е с нож. Стреляно е с винтовка. Извадил пистолет… – пълзят най-фантастични версии.
20-годишният тогава Цветан Килограмски е арестуван за нападение на Тодор Живков и лежи в затвора 9 години и половина. Освобождават го чак през 1990 г.
Срещнах се за пръв път с Цветан 17 години след инцидента и 8 години след освобождаването му от затвора. Набеденият за атентатор искаше да …се види с Живков, който тогава още беше жив и живееше във вилата си в Бояна.

Сцената с т. нар. “врачански атентат” е заснета от фотографа на БТА по онова време Димитър Викторов.

Тодор Живков на колене на земята. Охраната отвежда Цветан Килограмски. Снимки: Димитър Викторов

До момента никой вестник не беше описал историята от неговите уста. Някакви пенсионирани служители на УБО разказваха пред “Труд” и в други вестници своите фантасмагории за случая и си придаваха важност. Много нискокачествени вестници след това години наред преписваха техните истории, допълваха ги със свои измислици, копираха снимката на Цецко Килограмски, която му бях направил през 1997 г. и правеха нови и нови публикации за него.

Цецко, както му викат съгражданите му в Кнежа, днес 47-годишен, не искаше да разказва за случката. “Всичко е минало”, каза. След почти 10 години в затвора не му беше приятно да си спомня. Отначало категорично отказа, но с един негов съсед от Кнежа и мой колега, го поканихме на ракия. Цецко дойде, наляхме по чашка и от дума на дума разказа цялата история. Не изпитваше яд и не псуваше, когато си припомняше годините зад решетките.

Преди злополучния 1 юни 1980 г. Цецко и родителите му няколко пъти писали жалби до ЦК на БКП, до Народното събрание и до самия Живков, защото по някаква причина отнели на болния му баща инвалидната пенсия. Цецко не искаше да уточнява подробности за жалбите и случая. Но получавали формални отговори, минавали месеци без отговор. Искали да стигнат до Живков, но не могли.

20-годишният Цецко, 100-килограмов мускулест мъж, работел в предприятие за геоложки проучвания. Драмата в семейството го е афектирала месеци наред. На 1 юни попада на площада във Враца случайно. Седи сред зяпачите на тротоара и изведнъж вижда, че мерцедесът на Живков спира съвсем наблизо, той излиза от него, отстрани един-двама души охрана. Каква точно безумна мисъл е накарала Цветан да скочи през въженцето на тротоара и да хукне към Живков, не е ясно. Пред мен обясни нещо в смисъл, че искал да обърне внимание за жалбата на баща си. Не призна да е искал да му направи нещо, каквито версии разказват пазвантите от УБО. “Не съм искал да го убивам, нито да го удрям”, твърдеше той. На въпроса какво е искал да прави, отговори: “Исках да говоря с него”. Както и да е, начинът е странен и неадекватен.

Тичах има около 15 м, стигнах до Живков точно като слезе, един му държеше вратата. Хванах го за ръката, от инерцията леко го повлякох и той залитна”, описа Цветан инцидента.
Много силно е бил впечатлен от досега си с Живков – “Направи ми впечатление колко е тънка ръката му, ръкавът беше почти празен, само кокал.”

В тоталитарната държава в съзнанието на повечето хора диктаторът по правило има образ на по-голям и по-едър. Винаги, когато някой го види отблизо, се изненадва колко е дребен. В случая Цветан дори го е хванал за ръката. И в този решителен момент това е била изненадата за него, а не онова, което ще се случи в следващите секунди.
С още нещо го впечатлява Живков – дотолкова, че той не смее да го разкаже после дори на разпитите – той се обръща към Цветан: “Лицето му се сбръчка, той ме изгледа и каза:”Какво съм ти направил?”. Това го няма и в материалите по делото, не съм го казвал на никого” – подчерта развълнувано пред мен Цветан 17 години по-късно. Очевидно Живков е очаквал някой да го нападне, за да зададе такъв въпрос. И е бил сигурен, че едрият 20-годишен мъж иска да го удари или убие.

“Докато успея нещо да му кажа, ми скочиха отгоре и ми извиха ръцете, После разни свидетели дали показания как съм съборил Живков на земята. Един партиен шеф от Враца казал: “Видях другаря Живков да лежи до някаква локва”. Тогава там нямаше локви, не беше валяло. Не видях Живков да е бил на земята”, разказва Цецко Килограмски…
Някои твърдят, че Живков е бил повален на земята в суматохата или че охраната го е съборила долу, за да го предпази от евентуална стрелба.
Така или иначе, след случката, видяна от много хора, слухове как някакъв човек искал да убие държавния глава във Враца, плъзват из страната.
Но е факт, че в заловения не е имало никакво оръжие. “Ако имах едно джобно ножче, щяха да ме осъдят доживот”, казва Цветан, вече след 10-годишния си опит из социалистическите затвори.

Тогава на площада, докато Цветан успее да си отвори устата, охраната скача отгоре му. Иди после обяснявай, че не си искал да убиваш Тодор Живков. Оше повече, че действията му не подлежат на разумно обяснение.
“Тогава бях много як. Работех в геоложкото и съм се качвал по сондажната кула само на ръце. Когато ме хванаха и ми извиха ръцете, за секунда си помислих – дали да не ги разхвърлям тия?” Но решил да не се съпротивлява. Натоварили го в една кола и го закарали на разпит в управлението на МВР във Враца. Там била голяма паника. “Трябва да затворим границата”, чували се гласове на шефове от службите. Разпитвали го със запалена лампа срещу лицето му.
Постъпката на Цветан е детинска, безумна. Самите хора на УБО и ДС месеци наред не могат да си отговорят какво точно е станало и съчиняват версии, за да си придават важност. Хора от службите почват да приказват, че човекът, който нападнал Живков, нещо не бил наред. На самия Живков някой пробутал версия, че нападателят бил рецидивист.

Живков повече не стъпва във Враца до 1989 г. Градът става за него прокълнато място и въпреки честите си посещения из страната, държавният глава и генерален секретар на ЦК на БКП упорито заобикаля Враца 9 години подред.

След ареста месеци наред Цветан има необичайни преживявания в следствието:
“После генерал Кашев, шефът на УБО, (аз тогава научих какво е УБО), събра 40-50 човека от неговата служба на “Развигор” и ме разпитва пред тях как съм минал, откъде. Питаше ги един по един – ‘Ти не го ли видя? Ти защо не стреля?” “Ами то, момчето, беше без оръжие, докато разбера какво става …” – оправдаваше се някакъв служител.
Някъде наоколо нависоко имало и снайперист. Кашев пита и него – ти защо не стреля? Той обясни, че му било трудно, не можел веднага да реагира.”
“Ти само знаеш да трошиш коли”, викал Кашев с яден тон на един от тях, “Ти само знаеш по жени да ходиш” – викал на друг. Накарал им се здравата пред Цветан. Казал:”Ей това момче ви направи за смях. Момче, дай да ти стисна ръката, ти ми промени представите за тая работа”. “И ми стисна ръката пред подчинените си”, разказваше “атентаторът”, оживен от спомените.
“Ако съм искал да то убивам Живков, щях да му хвърля една шашка взрив. Ние в геоложкото работим с взрив, има много” – казал Цветан на разпитите, като се опитвал да ги убеди, че не е искал да убива Живков. Това само породило повече съмнения.

Те после ходили да проверяват как се съхранява взривът в работата ми. Общо 700-800 души са разпитали заради мен. На “Развигор” 1 лежах повече от година. Разпитваха ме. Килията беше без прозорци, тапицирана с дунапрен, не се чува нишо, свети лампа, не знаеш ден ли е, нощ ли е. Пускаха някакъв запис как капе вода. После пауза, не знаеш колко минути е записът, колко е паузата. После пак запис – кап, кап… После – някакъв шум като на зъболекарска бормашина, пак пауза… Светят някакви светлини, като на полицейска кола. Пораснала ми беше дълга брада, некъпан, мръсен.
Присъдата беше по два члена от закона – за хулиганска проява и за уронване престижа на партиен и държавен ръководител. Дадоха ми максималния срок от 5 г. за хулиганска проява.
Беше секретно дело на Държавна сигурност във Върховния съд. Лежах в Старозагорския затвор. Там един зам.-директор ми викаше – “Ще лежиш ти, няма да те пуснем, като ти изтече наказанието”. Мислех, че се майтапеха, ама наистина ми лепнаха една вътрешна присъда – опит за убийство на един циганин. Измислена. Делото се гледа без мен, в затвора дойде само решението на съда. Не знам как става така – да се гледа дело без обвиняемия.
Там лежах много по карцери. Веднъж беше дошла на проверка една жена генерал. Лъскахме всичко, боядисвахме. Строили ни бяха в едно помещение. Жената-генерал видя на стената една карта на България и попита директора: „Каква е тази карта?” Той вика: „Пътна”. Тя: „Как така?” Той й обясни, че сме имали право. Тя му каза: „Как може!? Не виждате ли, че те разучават как да избягат от нашата родина?” В тоя момент аз се разсмях в редицата, бях по-назад. Генералката ме видя и запита:„Какво се смееш?”  Викам – по голяма глупост не съм чувал. Веднага ме вкараха в карцера. Държаха се лошо с някои затворници. Нощем идваха по килиите, събаряха някой от горното легло на земята, така, както спи. А имаше възрастни хора.”

Цецко Килограмски стои в затвора до падането на Живков. После го помилват и реабилитират, но докато се задвижи бюрокрацията, е освободен чак през 1990 г. Получава и 7000 тогавашни лева обезщетение (равностойност на около 1000 германски марки или 500 евро днес – тогава толкова струва една 8-10-годишна средна кола на старо). Дава ги на някакво сиропиталище до Кнежа. След време разбрал, че сиропиталището е закрито.

След освобождаването си получава често писма от ръководството на СДС в София. Местното СДС го кани на митинги в града, седи на трибуната. В Кнежа всички го познават.
И досега Цецко трудно свързва двата края, сменя работи една след друга, ремонтира къщата, прибира царевицата, прави фураж на животните. Не се оплаква.

През 1995 г. бил на гости в София на свой съкилийник от затвора. Казал му, че иска да се види с Живков и отишли с една кола на ул. “Секвоя” в Бояна. Търсили къщата, стигнали до някакъв полицай и му обяснили кой е Цецко и защо иска да се види с Живков. Полицаят им казал, че не може да им помогне, защото Живков бил под домашен арест. Така свиждането се провалило.

До смъртта на Живков на Цецко много му се иска да се срещне с Живков. На въпроса дали го мрази, спонтанно възкликна: “Как ще го мразя бай Тошо, какво лошо ми е направил?” И допълни – „Много хора сега викат: При Живков беше добре.” Дали Цветан преиграваше с това топло отношение на Живков, не знам. Може би беше просто развълнуван, ей така, като си припомняше кривулиците на живота си. Но 10-те години в затвора наистина не го бяха озлобили.
В коментар за случая след 10 ноември бивш офицер от службите казал: “Да, лежал е в затвора 10 години. Може сега да изглежда жестоко. Но какво щеше да стане с него в някоя държава в Латинска Америка? Щяха да го нарежат на филийки без никакъв съд, щяха да го хвърлят от хеликоптер в някой вулкан, както правеше Сомоса. У нас не е имало чак такава диктатура, каквато се опитват да я изкарат.”

Сигурно Цецко Килограмски се радва, че не се е родил в Азия или Южна Америка. И така десетина години от живота му минали в затвора заради една глупост.

________________________________

Интервю на Иван Бакалов 

Източник:  http://e-vestnik.bg

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s